Георги Велинов е един от най-големите вратари в историята на българския футбол. Роден е на 5 октомври 1957 г. в Русе. Играл е в Дунав, Черно море (Вн), ЦСКА, Сливен, Славия и Ботев (Нови Пазар). Пазил е и за португалските Спортинг (Брага), Академика (Лисабон) и Елвеш. В „А“ група има над 310 мача. Шест пъти е шампион на България. 4 пъти е носител на Купата на страната. Велинов има 33 мача в националния отбор, 21 мача за младежкия и 17 за юношеския тим. Футболист №1 на България за 1981 г. Бил е старши треньор на Ботев (НП) и на Локомотив (Русе). Работил е като треньор на вратарите в ЦСКА и Литекс, бивш директор на червената ДЮШ и по-късно главен скаут.

Г-н Велинов, как се на насочихте към футбола?
-Не съм се замислял много-много. Баща ми редовно ме водеше на мачове, така че не съм имал дилеми пред себе си. Веднага избрах футбола. Това е най-великият спорт. Дал ми е всичко. И аз съм му дал всичко от себе си.

Защо станахте вратар?
-Още от първия ми миг на игрището реших веднага да стана вратар. Друг пост никога не ме е интересувал. То има едва приказка: „Като не ставаш за нищо, вратар те правят“. Може би и заради това и аз съм сложил ръкавиците (Смее се). В началото имах малко проблеми с родителите. Те не искаха да ставам футболист. Наложи се да ходя на тренировки скришом от тях. Но не можеш вечно да се криеш. Научиха по едно време. Когато разбраха, вече беше късно. Аз бях тръгнал по своя път.

Кои бяха вашите идоли?
-Възхищавах се на Сеп Майер. Той беше първият, който изнесе играта на вратарите по-напред, който заигра повече с крака. Неговият стил страшно много ми харесваше и аз се опитвах да му подражавам. Мога да посоча и Тони Шумахер. Ние също имахме и сме имали и ще имаме добри вратари. Дори и по-малките отбори имаха класни играчи на този пост. Като почнеш от Рамадан Йотов от Враца, например.

Кой беше първият ви треньор?
-Иван Иванов се казва, Бог да го прости. Той ме научи на тънкостите на вратарския занаят в Дунав (Русе) – моя първи клуб. И бате Иван навремето и играл на този пост и знаеше всичко за нашата орисия. По-старите любители на футбола го познават и като Скрежко. Русенската школа винаги е давала добри вратари на нашия футбол. Като започнем от Марко Николов – Маро, синът му Любен Марков, който ми е бил и съотборник, Игнат Младенов, който също може да се похвали със срещи за държавния младежки тим (12 мача), Христо Станчев – Инката, Тома и Филип Филипови…

Спомняте ли се дебюта за мъжете на Дунав?
-Разбира се, че го помня, все едно вчера беше. Бях на 19 години, играхме срещу “Миньор” и бихме с 1:0. Беше 6 март 1975 г. Явно добре съм пазил, защото излязох титуляр и в следващия кръг – при гостуването ни на Берое в Стара Загора. Отново спечелихме с 1:0. Получих премия. Цели 200 лева, по стотачка на мач. Не вярвах на очите си, когато ми ги дадоха. Бяха по едно левче. Цели 200 банкноти.

Кои колеги ви бяха конкуренти по това време в тима?
-Игнат Младенов и Любен Марков. Записах някъде 5-6 мача и отидох във Варна. Завършихме на девето място в „А“ група. В морската ни столица изкарах казармата.

В Черно море бързо ли се наложихте?
-Да, още от първия ми мач. Гостувахме в Павликени на местния Червено знаме. В четвъртък дойдох и още в събота играх. Нямах даже време за адаптация.

Със силното представяне във Варна ли привлякохте вниманието на ЦСКА?
-Е, те ме искаха на „Армията“ още през 1974 г., но им отказах. Толкова ми е бил и акълът тогава. Бях ученик още и не разсъждавах трезво.

А от Левски имали ли сте оферта?
– Батето (Иван Славков – б.р.), Бог да го прости, имаше един лаф по този повод. Връщаме се след мач в Дания и той ми вика: „Ей, Гошо, ти можеше да се качиш на мерцедеса и да дойдеш в Левски, но избра черната волга“. Отвърнах му: „Разбира се, на волгата ми е по-добре“ (Смее се). С такава кола бяха дошли да ме взимат на „Армията“.

Легендарният Никола Ковачев – Тулата ви привлича там. Какъв човек беше той?
-Много мога да говоря за Ковачев. Голям човек, голямо сърце, голям треньор. Не обичаше дългите разбори. Той знаеше точно какво да ни каже. Но пък и с тези футболисти, които бяха там, какво да им кажеш? На тях футболът им беше ясен.

В кариерата ви сте работили с доста от най-славните ни треньори – Аспарух Никодимов, Манол Манолов, Димитър Пенев, Стефан Божков, Цветан Илчев…На кого от тях сте най-много задължен?
-Не мога и не искам да казвам само едно име. На всеки от тях съм благодарен, защото са ме направили футболист и са изградили характера ми. Но определено при Паро Никодимов тимът беше най-сплотен и играехме най-хубав футбол. Не мога да забравя и Стоян Йорданов. Навремето той беше един от първите треньори на вратари в България. Само с него работех. Той даде всичко от себе си, за да ме направи това, което съм. И от бат Дана Филипов съм взел много. Как да го забравя и него? Доста неща научих.

Филипов беше титуляр в ЦСКА, когато вие идвате. Как се отнесе към вас ветеранът?
-О, той беше страхотен колега и човек. Естествено, че ме посрещна добре. Между другото, не знам дали сте забелязали, но между нас – вратарите, конкуренцията винаги е лоялна. Няма злоба и завист.

Първата ви изява в ЦСКА кога беше?
-Срещу Спартак (Плевен) играхме (2:1). Но по-важен беше следващият ми мач – срещу Левски на Националния стадион пред над 50 000 зрители. 3 декември 1978 г. Незабравими емоции изживях! Аз по принцип от вечните дербита най-добре помня първия и последния си мач срещу Левски. През първото поведохме с 2:0, съдията даде две дузпи за тях. Първата на Воин Войнов я спасих, а Руси Гочев я вкара, но спечелихме мача с 2:1. А пък през 1992 г, с много подмладен състав, направихме 2:2 и станахме шампиони.

В евротурнирите имате много велики мачове, но може би този, за който ще се говори и след 100 години, е в Сан Себастиан.
-Е, да, постоянно се сещате за него. Да не забравяме, че в София бихме испанците с 1:0 с гол на Цецо Йончев, който го вкара с цената на много тежка контузия. На 30 септември 1981 г. направихме 0:0 на „Аточа“ срещу Реал Сосиедад – шампиона на Испания тогава. Мога да кажа, че това е мачът на живота ми. Пазех като лъв. Да играеш 90 минути на една врата не е малко, айде – 88. И топката все удряше някого – мен или колегите ми. Не влиза и не влиза, като е казал Господ. Това е един от най- хубавите ми мачове, в които съм спасявал най-много положения и той си остава в мен. Искам да ви кажа, че след срещата дойдоха испански мениджъри и един от шефовете на Сарагоса. Предложиха ми да остана в Испания. Обещаха ми 500 000 долара годишна заплата, което беше уникална сума за ония години. Казаха ми: “Оставаш тук! Няма да се връщаш в София. Ние имаме грижа да оправим нещата!”. Ей, много пари бяха, но аз изобщо не се поколебах. Отказах им. Доста оферти имаше в онези години, но изобщо не мислех за чужбина.

Как се побеждават еврошампиони?
-С класа, с акъл…Вижте, да си призная, не мога да кажа, че сме били по-силни от Ливърпул или от Нотингам. Те бяха само звезди, но усещането е уникално. Чувстваш се горд и хората те поздравяват. На всяка една крачка ни спираха, радваха ни се. Велики моменти. И сега настръхвам, щом се сетя.

Успяхте ли да си запазите някоя фланелка от ваши съперници от терените?
-А, доста фланелки си размених, обаче не пазя почти нищо. Децата ги носиха, загубиха се някъде. Други пък подарих на приятели, на познати. Знаеш как е. Остана ми само една на Клаудио Тафарел. Бразилецът пазеше на Парма през 1991 г., когато ги отстранихме. Иначе аз дълги години пазих с фланелките на Питър Шилтън, на Рей Клемънс…И ръкавици имах повече. Даже ги раздадох на колеги. Половината „А“ група пазеше с мои ръкавици. Ценни ми бяха тези на Танкреди от Рома.

През 1981 г. сте избран заслужено за Футболист №1 на България. Това ли беше най-силният сезон в кариерата ви?
-Да ви кажа честно, тогава дори не съм се и надявал, че ще спечеля. Много достойни кандидати имаше.

свързани статии

Като всеки нормален човек и футболист имате в кариерата си е по-слаби мачове. За кой се сещате?
-Може би домакинството срещу Спортинг Лисабон на 20 октомври 1982 г. Завършихме 2:2. Шавиер ми вкара изравнителния гол с с далечен шут. Но е нормално, кой няма слаби мачове? Не греши само този, който не е пазил. Виждате дори и сега легенди като Буфон, Касияс, Нойер какви гафове допускат…Не може винаги да си идеален.

Много спасени дузпи имате в кариерата си. Коя се откроя в съзнанието ви?
-Вярно е, че са много спасените. Може би най-важна беше тази, която хванах на Алесандро Мели в Парма (2 октомври 1991 г. 1:1). Две минути преди края Велиян Парушев вкара с глава изравнителния гол и елиминирахме италианците.

Съгласен ли сте, че вратарят е като виното – с годините става по-добър?
-Е, това аз съм го казал преди близо 36 години. От личен опит се убедих, че е точно така. Когато се прибрах след гурбета в Португалия, се чувствах в най-добрата си форма, макар че вече бях над 33-годишен.

Цветан Илчев ви вика за първи път в националния отбор. Дебютирате на 16 януари 1979 г. в контрола срещу Кипър в Ларнака (1:0) след гол на Руси Гочев в 60-ата минута.
– Забравил съм тези подробности. В националния тим също имах късмета да работя с човек, който е бил вратар на младини – Атанас Пържелов. Задължен съм му много. Няма да забравя един друг от първите ми двубои с националната фланелка – срещу Югославия в Суботица (25 март 1981 г., 1:2). Хванах дузпа на Вахид Халилходжич в последната минута. На 15 април направихме 1:1 срещу Португалия в Порто. Тогава пък отразих дузпа на Оливейра. Така за по-малко от месец отразих две дузпи на две от най-големите звезди на европейския футбол по онова време.

Въпреки че сте безспорен №1 от нашите вратари, вие губите титулярното си място след идването на Иван Вуцов на селекционерския пост. Вместо вас са викани Христо Христов, Румен Горанов, Николай Донев, Илия Вълов, дори и Станимир Пърчанов…На какво се дължи пренебрежението към вас?
-На субективни фактори. С г-н Вуцов нямахме добри взаимоотношения. Предпочиташе да не ме вика.

Доста изненадващо не намерихте място и в разширения състав за Световното първенство в Мексико през 1986 г.
– Е, това е една от най-големите ми болки. Не можах да играя на Световно, а ми беше мечта. Не съм търсил обяснения от Вуцов защо не ме взе в Мексико.

Защо не взехте участие в скандалния финал за Купата на България на 19 юни 1985 г?
– За мой късмет не играх тогава. Вместо мен пазеше Краси Досев. Лежах по същото време в болница с менингит. Гледах мача по телевизията. Не можех да повярвам какво става. Добре, че не съм играл.

Това ли беше най-тежкият ви период в ЦСКА – когато смениха имената на двата гранда?
– Не мога да го определя като кой знае колко тежък. Доста неочаквано стана всичко. Да, в началото всички ни отписваха. Смятаха ни за свършени. Да, обаче опровергахме разбирачите. Пак направихме отбор и пак станахме шампиони.

Да не забравяме, че вие в онзи сезон 1986/1987 сте най-опитният в отбора заедно със Сашо Борисов и Вальо Дамянов…
– (Прекъсва ме) Но покрай израснаха момчета като Любо Пенев, Ицо Стоичков и Емо Костадинов. С такива деца се правят големи неща. Те станаха велики футболисти. Още тогава си личеше, че ги чака славна кариера и тримата. Армейското си проговаря. Винаги.

След спечелването на златния дубъл през 1987 г. отидохте в Португалия…
– Там останах близо 5 години, но хич не съм доволен от престоя си там, да си призная честно. Попаднах в отбор без никакви амбиции като Спортинг (Брага). Изпадащ тим, нещата не вървяха добре, а аз не съм свикнал да губя. Падаме с 0:3, а в съблекалнята – самба и песни. Вбесявах се от това отношение. Най-приятният ми спомен от престоя в Брага беше едно гостуване на Бенфика. 0:0 направихме на „Луж“.

Как се озовахте в Сливен през 1991 г.?
– Прибрах се в България, търсех си отбор. Президентът на клуба ми беше познат, помоли ме: „Ела да помогнеш“. Отидох, заиграх и след това бях вече добре дошъл отново в ЦСКА.

Срещу кой нападател ви е било най-трудно?
-Срещу Начко Михайлов. Невероятен футболист и хубав човек беше, Бог да го прости и него. Откъдето си искаше, оттам я вкарваше. Нямаше спасение срещу бате Начко. И от корнер ме е наказвал, още бях в Черно море. Сам можеше да победи един отбор. Много уважавах и Христо Бонев, Петко Петков и Пламен Гетов.

Откъде идват прякорите ви с Гошо Димитров и Георги Илиев?
– (Смее се). Джони, Джеки и Майкъла ли? Всеки от нас си имаше прякор. Просто един ден Джеки започна да ми вика „Джони“, а аз на него „Джеки“ и така. А Илиев в отбора не сме го наричали „Майкъла“. После чух, че му викали така, защото бил безжалостен на терена като Майкъл Корлеоне – Кръстника. Гошо наистина не си поплюваше, признавам го.

Как станахте кум на Борислав Михайлов при първия му брак? Не е ли странно вратари на двата вечни врагове, при това конкуренти и от националния отбор, да са добри приятели и даже роднини?
–О, аз не се натисках (Смее се). Той изяви желание. По това време бях вратар на ЦСКА и националния отбор, а Боби пазеше за “Левски” и в младежкия национален тим. Един ден дойде при мен на “Армията” след една тренировка. Като го видях, се учудих какво прави тук. Боби ми каза, че ще се жени и ме помоли да му стана кум. Бил съм му кумир, бил съм любимия му вратар, нищо че сме в така наречените кръвни врагове. А и жена ми, лека й пръст, настоя да им станем кумове. Отговорих му: „Добре де, ще ти стана кум, какво толкова“. А що се отнася до това дали е странно, не мисля, че е така. Ние не сме врагове извън терена. С много от левскарите и до днес съм приятел.

–Да, но роднинството не ви попречи да накажете Михайлов от дузпа?
– На 2 март 1983 г. играхме четвъртфинал за Купата на Съветската армия. Мачът след 90-те минути и продълженията завърши 1:1 и се стигна до изпълнение на дузпи. Хванах две дузпи на Гибона и Пламен Николов. Боби спаси тази на Стойчо Младенов. Мишо Вълчев вкара за 3:3. Петата дузпа трябваше да я бия аз на Михайлов. 40 000 души ни гледаха, хвърлих ръкавиците, засилих се и …паячето беше там. Елиминирахме Левски!

На 23 ноември 1991 г. Левски ви победи с 2:1, но пък спасихте дузпа на Наско Сираков…
– Историята е много интересна. Бяхме се хванали на бас с него, че няма да ми вкара гол. Облогът беше за бутилка уиски „Чивас регал“. В началото на мача съдията даде дузпа за сините, Наско я би, но му я хванах. Да, обаче малко след това все пак именно той ме преодоля и Левски поведе с 1:0. От 11 метра не може да ми вкара, но после се поправи (Смее се).

Поиграхте малко и в Славия…
– През зимата на 1993 г. се оказах излишен на „Армията“, в моя дом. Някои хора там искаха да дават път на Румен Ненов. Казах си: „Дотук си.“ Отидох в Славия за малко. Доволен съм от представянето си там. „Белите“ имаха уникален президент – Божидар Григоров – Боби Григ. Уникален човек, от който съм с отлични впечатления. Кариерата ми вече отиваше към залез. После отидох за малко в Нови Пазар, като играещ старши треньор и там сложих край. В Ботев имаше един много добър вратар – Румен Рангелов. Викам си: „Дай да не му убивам бъдещето на това момче“. И се отказах. В „Б“ група ме посрещнаха страхотно, като жива легенда се отнасяха с мен. Даже на противниковите нападатели не им се играеше срещу мен. Толкова ме уважаваха и ми имаха респект. Не можеха да повярват, че срещу тях е Джони Велинов.

Кой вратар считате за ваше откритие?
– Ивайло Иванов.

Кой е №1 в България в момента?
– Георги Китанов. Добър е и Благой Макенджиев.

А къде поставяте Владо Стоянов?
– А, за него няма смисъл да говорим. Той е уникален! Уникален! За Владо всички знаем, че е голям вратар. И той е мое откритие. Аз си го взех от Перник него и си го тренирах всеки ден.

 

Милен Димитров, „Витоша Нюз“